Най - сетне. 
Най - сетне ми остана време да драсна един - два реда. Но със задължителните снимки. Абе лятото си е яко за походи.  Много гот място е това. Казвам ви. Супер яко. Мега.
Но е позатънтено. Но аз таквиз си ги и харесвам. Не става за  пишман туристи. В Лудогорието е. Няма кебапчийници и тем подобни. 
Умопомрачително. Няма такова чудо.
И тъй...
Горещ ден, пусто, прашно. Хващаме пътя за Аязмото. Ето го:
 

Отначало обикновен селски път, който се вие до където погледа стига. Яко пече, много вода трябва да се пие. Ходим бавно, пот се лее, направо е екстремно, уж е равно, а все едно катерим. Аре бе, няма ли край това нещо. Кога ще влезем в гората ? На сянка!!! Да ама не! Още прах, още слънце, още жега. Еба си! И още, и още .... ами така е като изтървеш пътеката за Аязмото, е кво да правим като няма никъде табелки или маркировка. Давай напред. Там някъде е. Там, там, ама не е! Къде е таз отбивка ? Встрани от нас е гората, ама като се надвеся, страх ме хваща, казвам Ви... гъста гора, без просека, тръни, храсти, шубраци... а стига бе, кво става, къде е ?
Вървим, спрем, огледаме се ... туй е пътеката, слизаме малко надолу - греда, не е това. Айде пак нагоре. Накрая решихме - подминали сме я. Айде обратно и пак жега, пот, пресъхнали гърла. И най накрая - евала, успяхме. Намерихме я. Айде надолу по нея, че вече искаме сянка, страхотии, чакай малко. В началото нищо не подсказва какво ще последва. Най обикновена горска пътечка, равно и прохладно. Вървим си по нея, в краката ни тече малка рекичка, попресъхнала заради сезона, има си и ехо. Кеффф!
Стигаме до едно дърво, точно по средата на пътечката, подминаваме го и няколко метра след него, гората се заменя със скали. Скали ви казвам. Скали, не много високи, но стръмни. Върху тях, гората. Как става туй не знам. Екстра. Еха! Аре напред. Каменна пътека между скалите. Каньон! Еба си кефа. Стана дори хладничко! 
 
Таквоз чудо не бях виждал. Приказка. Айде напред. Само скали и мъх по тях. Друг свят е това. И блата, малки, но коварни:

Трудно преминаване. Екстремно. Внимавай. И комари, много комари, много! Тясно, но готино.

Продължаваме напред. Сянка има, и скали и естествен проход:

Взе да става загадъчно и много яко зелено, абе природа един път:
  
И препятствия си имаше:

Най после стигнахме аязмото, горе вдясно вратата, и хоп в тъмнина. Тъмно, много тъмно и тихо.
  
Кой е направил таз бетонна постройка не знам и не ме интересува. Ей това мисля, че е аязмото:

А туй нещо предполагам е вход към пещера, отде да знам:

  
Още снимки на местността от друг поглед:

Супер кефско, дива работа: